Дългогодишният директор на Градска библиотека „Пеньо Пенев“ Георги Василевски беше и много ерудиран литератор и достолепен общественик. Д-р Валентин Палашев, определено финяга, любезно ни предостави от личния си архив едно брилянтно есе-изповед на Георги Василевски (писано преди повече от двадесет години, в началото на т.н. преход …), разкриващо дълбоко хуманната мисия на медицинските работници от МБАЛ „Св. Екатерина“ и в конкретност – Отделението за активна реанимация и интензивно лечение (ОАРИЛ). Защото достойнството на истинския български медик е неподвластно на здравната реформа и парите, а най-паче – на професионализма, морала и високото (нечиновническо!) мислене на Хипократовите воини …
Петко Каневски
ДЕЛНИК В ОАРИЛ
И днес леглата не достигат. Тази нощ приеха още. Възрастен мъж с тежък дихателен шок. Студент, посегнал на живота си. Родилка след тежко раждане. Млад човек с неизяснена и сложна симптоматика. За да се поберат са направени всички възможни размествания.
Останалото си е, както трябва и както винаги. И в картина и в звук. Системи, подлоги, кислородни маски, аспиратор, катетри. В определените часове следват спринцовки и термометри. Лек параван символично прикрива родилката от мъжете, клечащия върху подлогата, от другия, който се храни.
„Сестро, студено ми е!“ – „От упойката е, ще мине“.
„Сестро, главата ми е ниско“ – „Потрай, идвам“.
„Сестро, повръща ми се …!“ – „Стискай, ще ти дам нещо“.
„Сестро, ще се напикая“ – „Няма, ти си с катетър. Пикай свободно!“
Санитарките изпреварват сестрите. Правят каквото трябва. Обясняват, скарват се. Осъзнаваш, че без санитарките ще си съвсем безпомощен и уязвим. Знаят най-важното – какво е болка, състрадание и кураж.
Сестри подготвят инструменти. Лекари доуточняват назначения и търсят колеги от „Хирургия“-та за взаимодействие. Близки на болните предпазливо влизат, за да видят, нахранят и успокоят своите болни.
Неочаквано наднича и влиза д-р Боспатчиева. Прави бележки, сърди се, че има „външни“ хора. Че не е както трябва едно или друго. Смутено се засуетяват сестри и санитарки. След минути всичко продължава, както го налагат условията, ежедневието, навиците. На съседното легло се прави поредната кардиограма, на другото подготвят болния за рентгенова снимка, за крайното ще искат от лабораторията пълна кръвна картина.
Консултантът от Пловдив за младия човек със странна и сложна симптоматика се бави. Студентът се е събудил, иска да стане и да ходи. Не разбира защо е тук, гол и с катетър. Старецът най-после се е успокоил. Свалят родилката в АГ при мъжката си рожба. Приемат следващият – пребит и неизтрезнял.
ОАРИЛ – отделение за активна реанимация и интензивно лечение. Като всички отделения. И не съвсем.
Лежиш и чакаш нетърпеливо следващия ден, когато поредната снимка ще покаже добре ли е всичко или изписването ще се проточи. Лежиш и признателно осъзнаваш, че всъщност болестта, лекарят, професионализмът, моралът на тези, които те лекуват са, слава богу, неподвластни на здравната реформа. Тя, реформата, е административно, чиновническо, спорно явление. А горните категории са истинските и вечните.
Реформата напомня за себе си накрая, когато трябва да се плати на касиерката за това, за което е предвидено да се плати.
След ден забравяш за реформа и плащане. Помниш само болката, лекарите, сестрите и санитарките. Които отново са те изправили на крака. На които ще си признателен винаги. И виждаш колко нелепа и безкрайно малка е кутията с бонбони, която оставяш …
Георги Василевски